„ИЗНАСИЛЕНИ ЗА ШЕСТИЦА”: За какво са ни нужни оценките в училище

Какво означават за нас и децата ни „шестиците” и „двойките”? Какъв ефект оказва оценъчната система? Предлагам на вашето внимание любопитната статия на доктора на педагогическите науки Дима Зицер.

Трябва да кажа, че никога не съм писал практически нищо по повод оценките въпреки многобройните молби и дори настоятелните препоръки, просто защото винаги съм смятал, че тази тема е много ясна. Но зачестилите в последно време разговори по темата - било с колеги, приятели, родители, говорят, че проблемът иска разкриване.

Веднага ще кажа: работата не е в това, че съм категорично против оценките, аз просто наистина въобще не разбирам как оценката в училище може да играе ролята на някакъв образователен (педагогически) инструмент. И целият ми опит доказва точно обратното. Дори и опитът на колегите ми, по мои наблюдения, стига до единствения извод: оценката не е просто вредна – тя развращава личността, убива любопитството, води до конфликти и комплекси.


Искате доказателства? Заповядайте! Желанието да получиш положителна оценка (и да избегнеш отрицателната) постепенно се превръща в една много силна мотивация. Толкова силна, че често започва да преобладава пред всичките останали мотивации. Затова се и въвежда от най-ранно детство в манипулативните системи за дресура.

Да започнем с най-прости примери: да кажем, че на обяд човек час по-скоро иска да си изяде компота. При това той знае, че за да получи положителна оценка („ти си добро момче”), той е длъжен да си изяде супата. Как да постъпи? В рамките на придобития условен рефлекс – реакцията при положителна оценка – той започва обяда със супата. Получава подкрепата във вид на похвала (оценка). Как ви се струва, колко пъти той трябва да пребивава в подобен модел, за да може онзи да се закрепи? Няколко пъти ще са достатъчни, нали? Какво ще имаме в резултат? Може би след подобна опитност човек вече няма да може да определи какво всъщност иска? Ще разбере, че е зависим от субективната оценка на майка му? Че възрастните по-добре знаят как трябва да се живее? Организмът, дявол да го вземе, му подсказва, че той иска компот (ориз със зеленчуци, макарони и пр.), а светът му диктува, че трябва да яде супа! Какво да се направи? Само дето тази дилема не е вечна. Оценката е вид наркотик и всекидневното й прилагане ликвидира подобни въпроси и постепенно измества истинските мотивации.

Струва ви се прекалено примитивно? Да, ама този механизъм работи по същия начин и в по-сложните случаи.

Да се върнем в училище. Погледнете на шестобалната оценъчна система: нещо странно не забелязвате ли? От шест възможни варианта три са отрицателни (при това един от тях – единицата – практически никога не се използва, остава единствена диференциация между 4, 5 и 6… Какво искаме да кажем с помощта на тези съмнителни инструменти? Дори и приблизителната обективност не ни се получава.


Представете си, че човек е допуснал 20 грешки по време на диктовка, след което дълго е работил и в следващата има само 8. И какво? Пак двойка! А между другото успехът му е много по-голям, отколкото при отличника, който е коригирал една единствена грешка и от петица преминава на шестица. По същия начин за предаден чист лист той ще получи не нула - което би било съвсем логично, а пак същата двойка. Нима това не ви смущава? Как да обясним този факт на децата? Нима такава система може да бъде сериозна и да се възприема като честна обратна връзка, която следва да бъде подкрепяща, обучаваща…

Момиченцето Светлана е научила писмото на Татяна (От „Евгени Онегин”) и получава шестица. Момченцето Ваньо не е научил писмото на Евгени и обяснява защо не го е направил (дразни го лъжливостта и манипулативността на писмото). И получава двойка. И всичко това е в пълно съответствие със стандартите.

Контролно във втори клас. На картинката са изобразени гнездо и къщичка. Въпросът е: обяснете, какво е общото и в какво е разликата. Ученикът ни отговаря: „Разликата е в това, че в гнездото живее птица, а в къщичката човек, а общото е в това, че в гнездото живее птица, а в къщичката човек”. Според мен отговорът граничи с гениалност. Каква оценка ще препоръчате в съответствие със стандартите? Можем ли да кажем нещо от типа „браво на теб, но светът надали ще го оцени?” Тук няма подходящи варианти. Но има въпрос: кому е нужна оценката? Ние не можем ли без нея да разберем какво човек знае, а какво не?

Мога да ви предложа жестока и опасна проверка: въведете за една седмица твърда оценъчна система в собствените ви семейни отношения и ще видите с каква скорост всичко ще се разпадне. „Скъпи, днес сексът ни беше като за 4 минус…” – „Скъпа, имаш тройчица за днешната ни вечер”. Смешно е, нали? И по отношение на децата също е смешно.


Оценката води до това, че човек се учи да съответства не на самия себе си, желанията си, мислите, интересите, а на учебника, възгледите на учителя, въобще се нагажда към възрастните. Той постепенно губи умението да взаимодейства със света и да избира.

Не е истина, че без оценките „те” няма да учат! Въобще не е така! Тази формула възниква само в един случай: случващото се извън уроците е много по-важно от онова, което се случва вътре. И още един задължителен експеримент: самият оценяващ често страда от силен комплекс за непълноценност. Веднага щом заедно с учениците бъде построен един ярък и интересен процес, необходимостта от оценки отпада сама по себе си.

Ето какво ми се случи преди време. Поканиха ме в едно училище да проведа Ден на четенето с ученици от ІX, Х и ХІ клас. Ние с участниците намерихме малко известна приказка на Андерсен и организирахме голяма открита конференция, където те бяха организирани в малки групи, които четяха, свободно се разхождаха из залата, обменяха мнения, трактовки, задаваха си въпроси, спореха. Практически нямаше някой, който да не е въвлечен в процеса (че от какъв зор ще ги има, ставаше дума за изказване на собственото им мнение, за отношението на текста към нашия живот). И ето че при мен дойдоха две учителки, които преподаваха на тези деца с думите „Колко хубаво! Никога не сме ги виждали такива! Може ли да им пишем оценки?” Разбира се, аз изумях: „Че за какво?” – „Просто гласовете на някои от децата никога не сме ги чували, а сега те са толкова активни. Това ще помогне да им пишем поне тройка за срока…”

Как ви се струва? Искате ли още доказателства? Талантливите, ярките, активните получават „поне тройка”. Много е лесно, разбира се, да се обвиняват единствено учителите, казвайки, че те не могат да организират часа си така, че да бъде интересен. Сигурен съм, че това не е така. Просто самите учители се оказват заложници в ръцете на оценъчната система и губят постепенно ориентацията, собствената си способност за творчество.

Безусловно човек има нужда от „обратна връзка по време на учението и познанието. Ами вземете, че я дайте! Започнете от ранната възраст. Разговорите за това какво мислите, какво чувствате, какво ви пречи, кое помага, какъв е личният ви опит, предложете подкрепата си – всичко това е много по-действено от оценъчните думи „Браво, добро момче, ето така ми харесваш”. (На мен! Ето я истинската цел - да се харесаме на по-висшето същество!)

В училище нещата стоят още по-просто: там човек учи, а това е толкова интересно! Защо да се замества желанието му да опознава света с желанието да се хареса на учителя и да се съответства на някакъв стандарт? Колко погубени поколения още са необходими, за да разберем колко е опасно това? Първо въвеждаме оценката като главния мотор, а после се лутаме в търсенето на погубената индивидуалност на детето. И после негодуваме: „Той не се интересува от нищо…”


Манипулиращата система изисква манипулираща поддръжка. Може би затова често се предлага и подобно оправдание: Сега той учи най-важния принцип: колкото труд положиш, толкова и ще получиш. Ако се потрудиш добросъвестно – ще получиш шестица, а ако те домързи – ще получиш двойка. И когато порасне, ще бъде същото: работиш (учиш) добре – получаваш голяма заплата (длъжност, положение), мързелуваш ли – ще мизерстваш”. Както първото твърдение, така и второто са лъжа! Сигурен съм, че всички имате подобни примери.

Отново и отново се връщам към любимия ми въпрос: за какво? Ако отговорът е – заради обратната връзка, то много по-лесно е тя да бъде дадена под формата на думи, обяснения, заедно да бъдат открити грешките, да се предложи начин за корекцията им, разбирането им.

Оценката е сред главните котви на учителите и родителите, които не могат и не искат да направят живота по-интересен както за себе си, така и за другия.

И на простичкия въпрос: „За какво трябва да се учи”, ние даваме взаимоизключващите отговори: трябва да учим заради себе си, но заради оценката на другите. Как така? Помислете сами!

Превод: zenom.pro


| КОНТАКТИ:

          ул. "Козлодуй" 128, гр. София

          0878 882523

          zenom@zenom.pro

facebook (1).png

Последвайте ме:

Всички права запазени ® Анастасия Димитрова 2020

This site was designed with the
.com
website builder. Create your website today.
Start Now